Канове и царе | Български богове | Славянски богове | Митични същества | Митология 1 | Митология 2

Славяни
Първите славяни обитавали областта между горното течение на река Висла, Северните Карпати и река Днепър. В тамошните земи се оформила древната славянска материална и социална култура, която запазила спецификите си през следващите две хилядолетия. За дълго време славяните били зависими от номадските племена скити и сармати, което оказало мощно влияние върху славянската култура. Славянският език останал архаичен, много близък до общия пра-индоевропейски и до индо-иранските езици. Славянската религия придобила ирански черти, а в митологията се появили персонажи, характерни за древния персийски епос. Постепенно се оформили две групи славяни - източни (анти) и западни (венети). От антите прозлезли руснаците, украинците и белорусите; а от венетите - чехите, словаците, поляците и лужишките (германските) славяни.
Покръстване на източни славяниПрез V-VІ в., под натиска на прииждащите от изток азиатски преселници, част от антите се разселили на североизток, а други се установили на юг. Когато преминали река Дунав и навлезли на Балканите, те осъществили контакт с южния клон на венетите и образували една нова славянска група - славини. От източните славини произлезли днешните българи и македонци, а от западните славини - сърби, черногорци, хървати и словенци. Славяните били предимно земеделци, обработващи земята по съвсем примитивен начин. Този тип земеделие не позволявало да се изхранват големи групи хора, поради което славяните живеели в малки родови селища. Обработваемата земя трябвало да се сменя на няколко години, което, заедно с честите вражески набези, налагало постоянна миграция на родовете и не позволявало да се установят на едно място за дълго, да построят солидни селища и да развият висока материална култура и архитектура. Славяните притежавали само онова, което им служело в ежедневието. Единствено ценна за тях била храната, защото гарантирала физическото оцеляване. Затова храната била единственото (заедно с оръжието), което складирали и криели из горите извън селата си, за да са осигурени при нещастие. Военното дело на славянските племена не било развито. Те рядко воювали. Тъй като живеели на малки слаби групи, а и нямало какво да отбраняват, при угроза от нападение, просто взимали дребните си ценности и изчезвали в околните добре познати гори. Ако все пак били преследвани, тогава съотношението на силите се обръщало. Големи, тежко въоръжени или конни войски не можели да реализират бойната си мощ из гъстата горска растителност, която се явявала отличен съюзник за славяите. Разпокъсаният и независим начин на живот не позволявал на славянските народи да развият каквато и да било държавна форма и върховна власт. Над всяко село властвал местният старейшина. Но по правило важните въпроси се решавали от всички боеспособни мъже на специално общо събрание, наричано на "Вятье" (Вяще, Вече). Освен старейшина, селата имали и "кнез" (княз), който не бил владетел, а само военен вожд и предвождал мъжете във време на война. Това характерно социално устройство пречело на появата на славянски държави в ранната славянска история. Славянски държави не се появили дори след появата на класово разслоение, когато князете, които по време на война по право вземали шест пъти повече плячка от обикновените войни, и съсредоточили повече власт в ръцете си. Но те постоянно враждували помежду си, защото никой не искал да се подчини другиму и всеки смятал себе си за единствен господар. Все пак, през VІ-VІІ в. славянските народи се озовали на прага на държавността. Тя се зародила всред онези племена, които граничели и постоянно воювали с враждебно настроени народи. Около 630 г. в Бохемия се появила първата славянска държава - Самовото княжество. Панонските и бохемските славяни страдали от неспирни аварски нашествия и за да не бъдат поробени, били принудени да се обединят за по-ефективна защита. В резултат на това, военният вожд Само подчинил всички околни славянски племена и се обявил за върховен княз. При подобни обстоятелства в Мизия (днес северна България) се зародил съюзът на "Седемте славянски племена и северите", който представлявал ранна форма на държавност. Не случайно, по-късно българите създали своята държава, като се обединили точно с този славянски съюз. Подобен на Седемте племена бил и друг съюз на българските славяни - Стримонското княжество. Това било обединение на племената от района на река Струма. И двата държавни съюза били резултат от постоянната византийска заплаха. В средата на VІІ в., в Западна Чехия, като наследник на разпадналото се Самово княжество се появила държавата Велика Моравия. Скоро след нея, през 681 г., била създадена друга държава - България, която била съюз между новодошлите български племена и местните южни славяни. Едва по-късно своя държава сформирали и източните славяни - около 970 г. киевските князе изградили Киевска Рус. Също през Х в. било създадено и Полското кралство на крал Мешко. Така се формирали нациите - българи, поляци, сърби, руси, чехи и пр.



Българи
“Българин значи мъдър, знаещ човек” – така започва писмената история на волжките българи. Древните българи имали високоразвита държавност с повече от 40 държавни и военни звания. Основните от тях били: КАНАС ЮВИГИ, КАВХАН, БОИЛ, КОЛОБЪР, ТАРКАН, БАГАТУР, БАГАИН. Държавното устройство се основавало на една цялостно изградена трифункционална обществена йерархия:
1. Духовенство – колобри;
2. Войнство – боили, таркани, багатури, багаини;
3. Труженици.

България при царуването на княз Борис IВърховната власт над трите съсловия осъществявал Царят-Жрец, носещ свещената титла КАНАС ЮВИГИ“От Бога владетел”. Канът управлявал с помощта на Шестте Велики боили, произхождащи от най-знатните болярски родове. Те съставлявали висшия господарски елит, наречен УКЕЛ, но по правило принадлежали към колобърското съсловие. Заедно с кана съставлявали Съвета на Седемте – върховният орган на управлението на САРАКТА (Царството). Управлението на царете-жреци водело началото си от древната Арийска цивилизация, свързана с митологичната представа за "Златния век". Подобни държавни титли съществували в най-древните световни цивилизации – Шумер и Протоиндийската цивилизация, а също в Югоизточна Азия - Кушанската империя и някои келтски кралства. Във всички тези цивилизации била в сила една система от държавни звания, наследство от працивилизация, която много преди индоевропейците разпростряла своето културно влияние над Стария свят. Нашите прадеди успели да съхранят този древен държавен строй в неговия цялостен вид, чак до IX век. Самият Георги Раковски пише: “...Българският народ излезе в древността до Черното море до река Волга от великата Скандинавия, и зваха се тамо ГИМЕРИ и КИМЕРИ...” За кимерите още Омир разказва в своята Одисея, че са живяли някъде на края на света, където слънце не изгрява. Кимерите били неустрашими войни-конници, които, прокудени от скитите, завладяли Мала Азия и притеснявали могъщата Асирийска империя. А много по-късно същите тези кимери застрашавали съществуването на Рим, и то през II в. пр. Хр., когато империята бил все още в разцвета на силите си. В летописа на Раковски се разказва за разселването на кимерите по света, при което една част приели името БОЛГАРИ: “...и умножиха се, и дойдоха първи в тези страни, още преди Александър Македонски. Илирик беше първият крал, а след 3522 година от Сътворението на Света (1996 г. пр. Хр.) царуваше Крал Бладилий, който Филип Македонски царя победи и свой поданик го направи. След 3685 г. (1823 пр.Хр.) царе бяха двамата братя Брем и Болг, и понеже много крале надвоюваха, и много земи завоюваха, то народът се нарече на техните имена. Брем завоюва Западната страна, и остана там покрай Западното море, Балтийско до Померания, и нарекоха се Пеми, Словаци и Бранди-Бури. Болг завоюва Източната страна, и със своя народ се засели там, и нарекоха се Болгари...” И други исторически летописи свидетелствуват за кимерийския произход на българите. В историята на волжките българи “Джагфар тарихи” кимерите, наречени там камирци, се разглеждат като древен народ, който се е разселил в Средна Азия и от него са се образували няколко народа от индоевропейското семейство – саки, масагети, алани, и БЪЛГАРИ. В своята “История на войните” византийският летописец Прокопий Кесарийски разказва за българските племена утригури и кутригури. Той започва така: ”В старо време хуните, на които тогава викаха кимерийци, живееха (отвъд Азовско море) и всички се повинуваха на един цар...” По собствен път Георги Раковски изследва въпроса за българския народностен произход и самоличност. Той е първият български народоизследовател, който застъпва тезата за индоевропейския произход на българите. Според неговите изследвания нашият народ произхожда от два основни народа: келтокимери и индоарии. Раковски се досеща, че ние носим името на кимерийския цар БОЛГ, но също и на АРИИТЕ и затова сме БОЛГ-АРИИ. В началото на второто хилядолетие пр. Хр. кимерите се разселили в Европа и завладяли много земи. Цар Болг завладял земите на Изток, и неговите поданици започнали да се наричат БОЛГАРИ (БОЛГИ). Според публикуваните България при царуването на цар Симеон Iот Раковски и Моленвил източници, Цар Болг (Болгар) основал своето царство в земите на река Волга. През следващите векове древните българи се придвижили на изток и на юг. Така те се появявили в Месопотамия и в земите на днешен Афганистан. Най-ранните сведения за българите се срещат в индийския епос Махабхарата и в ранните пурани, чието съставяне се отнася към VIII-VII в.пр. Хр. Там българите са наречени БАЛХИ, или БОЛХИКИ, а древната българска държава – БАЛХАРА. Столица на Балхара бил град БАЛХ, който и днес носи древното си име. Според Махабхарата балхите били прочути с ценните си “небесни” коне, заради които индийските владетели воювали с тях. След похода на Александър Македонски, последван от изтощителна война с Индия, управлявана от Гуптите, българите били принудени да се изтеглят от старата си родина. Така през III-II в.пр. Хр. започнали първите български преселения от Балхара към Европа. Докато една част от българите се преселвали в Европа през III-II в. пр.Хр., то основната част от се задържали в земите около Имеон (Памир). За това свидетелствува византийският историк Агатия: “...Хунският народ в старо време живееше до Азовското море към изток, на север от реката Танаис (Дон), и подобно на многото други варварски народи живееха в Азия по планината Имауа. Всички тези народи се наричаха общо скити и хуни, а според рода: кутригури, утригури, ултидзури..." Сред тези племена, отнесени към хуните, били и българските племена утригури и кутригури, за които разказва Прокопий Кесарийски. На свой ред обаче и тези българи били принудени да поемат по пътя на преселението. Сведения за това среащаме в “Хроника на Михаил Сирийски”, от II в.: “...В това време потеглиха трима братя от Вътрешна Скития, водейки със себе си 30 хил. скити. Те изминаха един път от 65 дни от клисурите на планината Имеон. Пътуваха зимно време, за да намерят вода и стигнаха река Танаис... Когато достигнаха до границите ромейски, един от братята, наречен Булгариос, взе десет хиляди души и се отдели от братята си. Тези скити бяха наречени от ромеите българи.”
Причина за това преселение било нашествието на хуните, които нахлули в Средна Азия от североизток след разпадането на тяхната империя и последвалото китайско завоевание. Както уточнява Прокопий, хуните в старо време са се наричали кимерийци, също и масагети, следователно това са родствени с българите народи. В Европа с името хуни били наричани арийските конни народи, известни и под общото название скити. От тази общност сме и ние, българите: “...От земята на българите се разпростря яростта на хуните върху народите...” Прокудени от Имеон, българите се заселили в земите между р.Дон и Кавказ. Там те основали нова държава, която впоследствие се разширила на северозапад, към земите на север от Черно море, и станала известна като Старата Велика България. Първият и владетел бил легендарният Кан Авитохол. АВИТОХОЛ значи “Син на сърната” (АВИ – “сърна”, ТОХОЛ – “син”), тъй-като според преданието той бил захвърлен в гората и отгледан от една сърна. С неговото име започва Именникът на българските канове – свещеният летопис на българската държавност: “Авитохол живя триста години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем.” - Авитохол се възцарил в годината ДИЛОМ ТВИРЕМ, което означава Година Змия, месец четвърти според българския календар. Според направените изчисления тази година е 165 сл. р. Хр. През V в. в съюз с хуните българите завладяли земите на Централна и Източна Европа, и изградили могъщата Хунобългарска империя на кан Атила. Поставил на колене Константинопол и Рим, той останал в историята с прозвището Бич Божий (Flagellum Deum). Приема се, че Атила бил от династията Дуло, но понеже неговото име не е вписано в Именника, някои изследователи като Петър Добрев твърдят, че е от друг род. Във всеки случай обаче името на неговия най-малък син Ирник е вписано в България при царуването на цар СамуилИменника като втори владетел след Авитохол. “Ирник живя 150 години. Родът му бе Дуло, а годината Дилом Твирем.” Подобно на кан Авитохол, Ирник също бил обожествена личност, и на него били приписани сто и петдесет години царуване – половината от годините на Авитохол. В 453 г. по време на един пир внезапно умрял Атила. Увлечени в раздори за подялба на бащината империя, по-големите братя на Ирник предизвикали гнева на поданиците си, които възстанали срещу тях и империята се разпаднала. В тези битки загинали някои от синовете на Атила, а Ирник се изтеглил в Малка Скития (Добруджа) и възродил Стара Велика България. През VII в. многобройни хазарски пълчища застрашили Старата Велика България. Около 660 г. на преклонна възраст умрял нейният последен владетел – кан Кубрат. Най-големият му син Бат Баян останал със своята войска да брани столицата Фанагория, а останалите изтеглили българските племена към нови земи. Котраг потеглил на изток и край бреговете на Волга основал Волжка България с главен град Болгар. Кубер преминал през Панония и се установил в Битолското поле (Македония), а Алцек достигнал земите на Италия. С основната част от българите (уногундури), Исперих (Аспарух) се насочил към делтата на Дунав, където завладял Мизия и в съюз със славяните основал новата българска държава със столица Плиска, призната от Византия през 681 г. Под управлението на кан Тервел (700-718) България се разширила териториално и се преврнала в голяма политическа сила. При кан Крум (803-814) България граничела на запад с империята на Карл Велики, а на изток българските войски достигнали стените на столицата на Византия, Константинопол. През 864 г., по време на управлението на княз Борис Първи Михаил (852-889) българите приели християнството като официална религия. С това се премахнали етническите различия между българи и славяни и започнало изграждането на единна българска народност.
В края на IX век братята Кирил (Константин Философ) и Методий създали и разпространили славянската азбука. Техните ученици Климент и Наум дошли в България, където били приети радушно и намерили добри условия за работа. Те развили богата образователна и литературна дейност. От България славянската писменост се разпространила и в други славянски страни като Сърбия и Русия. Охрид и Плиска, а по-късно и новата столица Велики Преслав станали центрове на българската, а като цяло и на славянската култура. По времето на цар Симеон (893-927) се установил “Златния век на българската култура”, а границите на страната достигнали до Черно море, Бяло море и Егейско море.
При наследниците на Симеон страната отслабнала от вътрешни борби, разпространило се еретичното учение на Богомил, което оказало влияние върху ученията на Катарите и Албигойците в Западна Европа.
България при царуването на цар Асен IПрез 1018 г., след продължителни войни България била покорена от Византия. Още през първите години на византийското управление, българите започнали да воюват за свободата си. През 1186 г., въстанието, водено от братята боляри Асен и Петър отхвърлило властта на Византия. Основало се Второто българско царство със столица Търново. След 1186 г., първоначално страната управлявал Асен, а след това - Петър.
Предишната мощ на България била възстановена по времето на техния най-малък брат Калоян (1197-1207), а по времето на цар Иван Асен Втори (1218 -1241) Второто българско царство достигнало своя най-голям разцвет. Била установена политическа хегемония в Югоизточна Европа, били разширени границите до Черно море, Бяло море и Адриатическо море, развила се икономиката и културата. След години културен застой, в България бил достигнат нов връх, който продължил до края на Втората българска държава (1186 – 1396). Литературните училища и училищата по изкуствата в Търново развили традициите в българската култура - доказателство за това са стенописите в Боянската църква, църквите в Търново, Земенския манастир, църквите, врязани в скалите до Иваново, миниатюрите в Лондонското четвероевангелие, Манасиевата хроника. През 1235 г. българският църковен глава получил титла патриарх.
Разногласията сред част от болярите обаче, довели до разделянето на страната на две царства - Видинско и Търновско царство. Това отслабило страната, правейки я лесна плячка за завоеватели и през 1396 г. тя била покорена от Османската империя. В продължение на почти пет века България била под османско управление. Началните години се характеризирали със спорадични и неорганизирани опити за извоюване на свободата. Едва по-късно появата на хайдутите позволило осъществяването на добре организирано национално-освободително движение.
В началото на XVIII в. били направени първите стъпки за възстановяване на българската нация - започнала да се развива българската просвета. Подтик за това станал трудът на монаха Паисий Хилендарски - “История славянобългарска”, написана през 1762 г. Това писание подтикнало българския народ да осъзнае и оцени своята националност. Идеите за национална свобода довели до установяване на национална църква, образование и култура.
Началото на организирано революционно движение за освобождение от османското господство се свързва с делото на Георги Сава Раковски (1821-1867) - писател и публицист, основател и идеолог на национал-либералното освободително движение. Основни фигури в освободителното движение били Васил Левски (1837-1873) - стратег и идеолог на движението, национален герой; Любен Каравелов (1834-1879) - писател и публицист, лидер и идеолог на движението; Христо Ботев (1848-1876) - поет и публицист, революционер демократ, национален герой, както и много други българи.
България при царуването на цар Иван-Асен IIПрез 1876 избухнало Априлското въстание – първият мащабен и организиран опит за освобождение от османското господство. Въстанието било удавено в кръв и смазано жестоко, но привлякло вниманието на европейските страни към България. През 1878 г., в резултат на Руско-Турската освободителна война (1877-1878), българската държава била възстановена, но не било постигнато национално обединение. Бившите български територии били разделени на три - Княжество България с княз Александър Батенберг, Източна Румелия с губернатор християнин, назначен от султана, а Тракия и Македония останали под управлението на Османската империя.
Като протест на това несправедливо решение на Берлинския конгрес (1878), избухнало Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879), което довело до обединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г.. Избухнало и Илинденско-Преображенското въстание (1903). Фердинанд Сакс Кобурготски, български княз от 1887 г., прокламирал независимост от Турция и през 1908 г. станал цар на българския народ. България взела участие в Балканската война (1912) и заедно със Сърбия и Гърция се борила за свободата на Тракия и Македония. България спечелила тази война, но в последвалата Междусъюзническа война (1913), била победена от Румъния, Турция и от предишните си съюзници, които откъснали от нея територии, населени с българи.
Намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили завършила с национална катастрофа и през 1918 г., цар Фердинанд абдикирал в полза на сина си цар Борис Трети. Мирният Ньойски договор от 1919 г. обаче, наложил сурови клаузи на България - тя изгубила излаза си на Бяло море, Западна Тракия станала част от Гърция, Южна Добруджа била присъединена към Румъния, а околностите на Струмица, Босилеград, Цариброд и села от Кулско били дадени на Сърбо-хърватско-словенското кралство.
В началото на 40-те години България провеждала политика в интерес на Германия и силите на Оста, но въпреки това, цар Борис Трети не позволил депортирането на около 50 000 български евреи.
През август 1943 г. цар Борис Трети починал и регентството на младия цар Симеон Втори било провъзгласено за правителство на страната. На 5 септември 1944 г. съветската армия навлязла в България и на 9 септември било установено правителство на Отечествения фронт, оглавено от Кимон Георгиев. През 1946 г. България била провъзгласена за република и БКП завзела властта. Всички политически партии извън Отечествения фронт били забранени, икономиката и банките били национализирани, обработваемата земя била организирана насилствено в ТКЗС-та.
Едва на 10 ноември 1989 г. било поставено начало на демократичните промени в България. Била приета нова конституция (1991), били възстановени политическите партии и собствеността, отнета през 1947 г.

Канове и царе | Български богове | Славянски богове | Митични същества | Митология 1 | Митология 2


Copyright © 2004 - "Mythology". Всички права запазени.
Дизайн и изграждане